Постинг
30.04.2010 22:55 -
Летище София
Всички, на които им се налага редовно да се откъсват от топлата ни майка България и да летят на хиляди километри от нея го познават... как може една и съща сграда, най-обикновена сграда, да събужда толкова силна омраза и такава любов, топлота и уют едновременно...
Всеки път, когато трябва да напусна скъпата си родина го мразя, проклинам го, че съществува, обвинявам го, сякаш то има някаква вина за това, че трябва да изоставя всичко скъпо и обичано... че винаги трябва да виждам сълзите на приятелите си и болката в очите на приятеля ми... че винаги след като се кача по ескалатора на втория етаж се разревавам като детенце, че всеки път сърцето ме боли сякаш някой иска да го изтръгне и да го остави там...
А при всяко връщане... ех, връщането ! Още при излизането от самолета ми се разтреперват краката, умирам от радост, когато ми поискат паспорта с усмивка и "Добър ден, добре дошли у дома", подтичвам към лентата за багажа и си поглеждам часовника през една минута, чакайки сякаш вечно появата на куфара ми. Сграбила го с треперещи ръце се упътвам към вратата, извеждаща ме към моят свят, моят живот ! Двойните врати се отварят и с жадни очи започвам да търся лицата на милите ми, усмихнати, щастливи посрещачи. Видяли ме още при отварянето ме връхлитат, скачат ми в прегръдка, пръщяща от енергия и радост и не ме пускат цяла вечност... успявам да се измъкна и попадам в топлата, нетърпелива, жадна прегръдка на приятеля ми, целувам така познатите му, до скоро толкова далечни, устни и всяка такава целувка е сякаш винаги първа... вдишвам аромата му и благодаря за този момент, изпълнен с чисто и неповторимо щастие...
Копнея за тези моменти през дългите месеци на раздяла, копнея и сега...
Всеки път, когато трябва да напусна скъпата си родина го мразя, проклинам го, че съществува, обвинявам го, сякаш то има някаква вина за това, че трябва да изоставя всичко скъпо и обичано... че винаги трябва да виждам сълзите на приятелите си и болката в очите на приятеля ми... че винаги след като се кача по ескалатора на втория етаж се разревавам като детенце, че всеки път сърцето ме боли сякаш някой иска да го изтръгне и да го остави там...
А при всяко връщане... ех, връщането ! Още при излизането от самолета ми се разтреперват краката, умирам от радост, когато ми поискат паспорта с усмивка и "Добър ден, добре дошли у дома", подтичвам към лентата за багажа и си поглеждам часовника през една минута, чакайки сякаш вечно появата на куфара ми. Сграбила го с треперещи ръце се упътвам към вратата, извеждаща ме към моят свят, моят живот ! Двойните врати се отварят и с жадни очи започвам да търся лицата на милите ми, усмихнати, щастливи посрещачи. Видяли ме още при отварянето ме връхлитат, скачат ми в прегръдка, пръщяща от енергия и радост и не ме пускат цяла вечност... успявам да се измъкна и попадам в топлата, нетърпелива, жадна прегръдка на приятеля ми, целувам така познатите му, до скоро толкова далечни, устни и всяка такава целувка е сякаш винаги първа... вдишвам аромата му и благодаря за този момент, изпълнен с чисто и неповторимо щастие...
Копнея за тези моменти през дългите месеци на раздяла, копнея и сега...
Сървърен център за €50 млн. вдигат до ле...
Хиляди пътници блокирани на летище Шарл ...
Терористичен акт в Москва
Хиляди пътници блокирани на летище Шарл ...
Терористичен акт в Москва
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 13
Архив
